Параграф 22

Нищо не е лесно. Поне не в България. Тук всичко трябва да е сложно и винаги неработещо.

Простото упражнение "издай лична карта на детето" се превърна в скъпостуващ, времегубещ убийствен кошмар.

Час: 8:30

Място: 6-то РПУ - паспортна служба

Любезна служителка ни обяснява, че не можем да извадим там паспорт и лична вкарта на детето, защото въпреки, че жилището ни е в техния район, по постоянен адрес на местоживене, нито един от двамата родители не се води при тях.

9:30

Място: 2-ро РПУ - паспортна служба

След около 40 минути в задръстването сме успели да стигнем. 

Изненада. Можем да преиздадем паспортът само на по- малкото дете, но на по- голямото не. Въпреки, че по адресна регистрация аз се водя към тази паспортна служба и въпреки, че първият и паспорт е издаден при тях. По някаква причина, след като е навършила 14 адресната регистрация на Ина е заведена  в Младост, където живеехме, когато тя се роди.

10:30: след разговори в началника на паспортната служба, по живо по здраво ни пратиха в общината в Младост

10:40: Звъним в паспортната служба в Младост. Според служителката се оказва, че не можем да издадем личната карта и там, защото нито един от двамата родители не е адресно регистриран при тях.

11:00: Звъним в община Сердика с цел да проверим възможността да регистрираме  адресно детето дам и да издадем картата през 2-ро РПУ. Чудесно. Могат да го направят. Срещу нотариален акт на имота, където ще го регистрираме и ... лична карта на детето... Ъъъъ ние точно за заветната лична карта се борим, но това очевидно няма значение.

11:30: В централната паспортна служба се съгласяват да издадат и паспорта и личната карта. Поръчката може да бъде само експресна и срещу скромната сума от 200 лв, днес ще ги имаме. Личната карта, разбира се, ще бъде с адресна регистрация Младост, където детето всъщност не живее.

Твърдо съм убедена, че е имало начин, нещата да се случат и без издаване на документи с експресна поръчка и адресна регистрация, на място където не живеем. Просто сме луди, че търпим цялата тази некомпетентност и всички тези абсурди. Не ми цитирайте членове от наредби, закони и разпоредби. Според алинея еди коя си, сигурно е можела да направя еди какво си, но никой от некомпетентните служители не беше наясно (с изключение на доста любезните служители от централната паспортна служба), а на тях това им е работата. Те са всеки ден там. Аз не съм. Те не го знаят, как очаквате аз да го знам? Трябва да бъде лесно, разбирате ли!?  Не трябва да излизам 4 часа от работа, за да преиздам един паспорт.

Защото е нужно да чакам 3 часа пред лекарския кабинет, за да мине нечие дежурство и нечий личен разговор, за да ми дадат малко листче, което ме насочва за съседния кабинет, в който ще ми направят тест за 20 сек. И разбирам се преди да ми направят теста ще трябва да почакам още час. Ей така, за всеки случай.
Хора, ние сме луди! Че търпим всичко това, че избираме същите некомпетентни самозабравили се идиоти отново, и отново, и отново да ни управляват, да ни пишат законите и да ни въртят в параграф 22.Луди сме, че им даваме да си назначават некомпетентните роднини по министерствата, които некомпетентно да пишат глупави наредби и разпоредби и да ви губят времето в безцелно обикаляне. Луди сме, че им позволяваме да кандидатстват за глупаво написани европроекти, от които няма никаква полза, а същевременно толкова много въпроси да остават без решение. Не ни е виновна Европа. Виновни сме си само ние. Най- вече заради бездушието и отношението, че нищо не зависи от мен. Всичко зависи от теб! Всичко! И следващият път, когато има избори, просто отидете и я пуснете тая тъпа бюлетина. Няма значение за кой. Това си е ваш проблем. Просто го направете. Другото е  мрънкане. 

 

След четири часа безсилие, детето се разрева. Не я успокоих. Не й вдъхнах надежда. Казах й че, на този етап, ако си остане в България, това е единственото, което може да очаква. Да си знае. А тя знае. Не само заради днес. Не се чувствам предател. Чувствам се предадена.