Налага се с Мартина да прекараме няколко дни в болница. Усилваща се на пристъпи кашлица, която е необходимо да бъде следена. Впоследствие доказан ларингит - нищо сериозно, но все пак неприятно и мъчително за детето. Отхвърляме идеята за частна болница и домашни процедури, предпочитаме да сме сигурни и под надзор, избираме препоръчана държавна детска клиника, за щастие на 100 метра от вкъщи. Бързо разпределение на ангажиментите, отменено пътуване, отложени работни задачи, събран набързо багаж. Приемат ни в началото на седмицата, първоначален стрес, никога не сме стъпвали в детско болнично заведение, аз нито като дете, нито като родител. Обстановката няма да коментирам, оказва се обаче, че тя е най-малкият проблем. Великолепни автентични керамични плочки и четириметрови тавани, останалото е спартанско и вехто, ще го понесем, не сме на хотел все пак. Персоналът - безупречен, компетентен, реагира адекватно и на място, любезни, обясняват подробно, с търпение в големи дози.
На втория или третия ден от престоя ни седим под пролетното слънце на детската площадка пред клиниката. Обяснила съм на Мартина да не се завира в другите деца, всички кашлят сериозно, за нейна сигурност и тяхна. Помолила съм баща ми да ми донесе неангажиращо четиво, защото моите свършиха. Една от книгите е "Гняв" на Стивън Кинг, а първото изречение: "Утрото, когато превъртях, беше прекрасно - една прекрасна майска утрин." Говоря по телефона, в съседство седят други майки, едната чопли семки, другата нервно опушва методично седящото до нея дете, малки пациенти завират мръсни ръце в пликчета със Зайо-Байо, черпят се весело с прокашляния - предболнична идилия. Пързалките са два броя. Виждам Мартина, която стои на върха на едната, заедно с куклата си и друго момиченце, говорят си нещо, конфликт не се забелязва. В следващия момент майката със семките изкрещява с дрезгав глас, очевидно по адрес на М.:
- Аре, ако обичаш да се мръднеш, че пречиш на мойто дете да се пуска!
Обръщам се усмихнато към съседната пейка и питам:
- Някакъв проблем ли има?
- Ми да, ИМА! - изкрещява отново тя - Мойто дете беше първо на пързалката, твойто го избута, за да си пусне куклата. Аре ако обичаш да си контролираш детето!
- Не знаех, че има някакъв ред, пързалките така или иначе са две.
- Ми точно на тази иска. ВалЪри, пускай се мамо!
Моля Мартина да се премести на другата пързалка, за да не пречи, тя слиза и се свива в единия ъгъл с куклата. С абокат на ръката, недоспала, уморена и кашляща, не си я представям как се сбива да се пусне първа. Както и да е. По принцип избягвам да влизам в подобни спорове, още по-малко с майки, още по-малко по площадки, обикновено са безсмислени и обречени на неуспех. Все пак държа да обясня, с този мой вечен стремеж към изясняване:
- Може да не съм видяла, но конфликт между децата нямаше.
- Ми кат си кьорава... гледай си детето, не ми обяснявай! - оставя семките и пали нервно цигара. Тънка, естествено - жена със стил.
Идва ми да стана и да й загася фаса между очите, но запазвам самообладание и само отбелязвам:
- Ако става въпрос за правила, на детска площадка, в болница при това, не се пуши.
И това ми беше грешката. В този момент майката и седящата до нея кръстоска между сумо борец и състезателен питбул се обръщат към мен и започват да бълват. Ако беше комикс, над главите им щеше да има голям балон с несвързани символи.
- А МА, коя си ти, че да правиш забележка! Тука сме на открито, кво те интересува, че пушиме? Като не искаш да ти пушат, марш в частна болница, тука се ПУ-ШИ, ясно ли е?!
- Но Вие пушите на една крачка от собствените си деца, които кашлят сериозно. Тук всички деца са с подобни проблеми и е недопустимо да дишат цигарен дим.
Следват още куп излияния, аргументи няма, само агресия.
- Абе мани я беее, списание "Овча мисъл", знаеш ли го, нЕма връзка с главния.
Сумо госпожата приглася, тупайки се по главата с показалец:
- Тъпа глАва, сещаш ли се, нЕма никой тука!
И двете са по джапанки, вече са зарязали семките и пушат сигурно пета цигара от началото на грандиозния казус с пързалката.
Започвам да броя наум и млъквам. Двете продължават:
- Как ми е писнАло, каам ти, стаам и почвам НА-РЕД!
Приемам за напълно възможно двете да ме смачкат от бой, така както си седя прилично на пейката и се правя на интересна. В този момент идва Т., имаме предварителна уговорка да ни донесе багаж. Чакаме се пред двора, за да не влиза с бебето в болницата. Пристигам аз навъсена, оплаквам се на две, на три, Т. скача и тръгва да се разправя. Моля го да не се намесва и му препречвам пътя. Той само успява да изкрещи на двете сумистки:
- Ей, ще ви скъсам ушите!
Някакъв ефвемизъм на "ще ви ... ........", в детска клиника сме все пак, нещо като репликата "по дяволите" във филмите на мястото на сочна псувня. Чак се учудвам колко е мек. Чувайки това, двете хвърлят цигарите, скачат от пейката и тръгват да се бият с Т.
- Кой си ти беее! На жени ще вика, че ще им скъса ушите, на къв се правиш бе, ей!
С периферното зрение забелязвам сериозен брой мамешки анцузи, накацали по прозорците на клиниката. Всеки скандал в тази скучна болнична обстановка се приема с овации.
Моля сумистките да се успокоят, взимам си багажчето и Мартина, изпращам афектирания Т. и влизам в сградата. Отвътре излиза едната госпожа и изсъсква покрай мен:
- Ще видите вие как се отвинтват глави...
- ?!
- Не аз, мъжа ми. - как не се сетих, Великият Отвинтвач на глави. С големи космати ръце и по джапанки.
- Така като гледам, и Вие бихте се справили успешно с отвинтването. - казвам й.
Сумистката ме поглежда презрително от глава до пети, спира се на домашния ми клин с петно от току-що разлято кафе и процежда през зъби:
- По-добре да съм дебела и с нещо в главата, отколкото слаба и куха като тебе!
- Не разбирам защо се налага да арбитрираме несъществуващи конфликти между деца, които се справят чудесно с комуникацията помежду си.
Твърде дълго и сложно изречение, сумистката ме поглежда:
- Е мноо си тъпа, заклеам се!
Преценявам наум кое повече ме е възмутило - че най-накрая ми казаха в очите, че съм тъпа или че напълно непознати ми говорят на ти. Все пак се спирам на второто:
- Говоря Ви на Вие, ще помоля за същото.
Удостояват ме само със сумтене и като по чудо отново се разминавам без шамар. Всичко щеше да е много смешно, ако беше само виц. Уви, не е.
Влизаме в стаята и по новините съобщават за тийнейджър, наръгал и убил непознато момче само защото е минало преди него. Реввам, естествено. Не от страх или гняв, а от голямо, кухо и тъпо безсилие...