– Има някаква грешка!– Няма грешка! – отсече най-възрастният от тримата съдии. – Присъдата ти е окончателна и не подлежи на обжалване.
– Но, как? Съзнавате ли, какво сте отсъдили? Откакто се помня, никой не е бил пращан в Долната земя. Аз съм първият и защо? Подигравал съм се на членовете на Съвета. Че то всички го правят.
– Че си първия, първият си. Много се колебахме, но няма друг начин. Пращаме те още утре и изпълнението на присъдата ще се предава пряко по всички канали. Ако това ще те утеши, причината не е в теб. Прегрешението ти е дребно, но Съветът реши, че хората съвсем са се разхайтили и трябва да се случи нещо извънредно, за да се възстанови реда.
– Но, как в Долната земя? Та там сигурно е ужасно! Ще се гърча вечно в страшни мъки, без никаква надежда за спасение. Не може ли да ми наложите друго наказание? Например бих приел без възражения да ми бъде прекъсната кабелната телевизия за една година. Или пък, мога да бъда отстранен и от седмичните обсъждания на решенията на Съвета.
– Млъкни и се примири със съдбата си! Присъдата е произнесена и няма връщане назад.
– Да млъкна ли? Не сте познали! Лесно ви е на вас, но аз ще страдам в ужасната Долна земя. Долната земя... Не! Не мога да го възприема! Защо? Защо аз? Защо не ме изпратихте на Горната земя? Може сега да съм в нарушение, но три години подред печелех наградата за порядъчност. Никой друг не го е правил и дори имам грамота за това от Съвета.
– Престани да се оплакваш! Каквото и да говориш и правиш, утре присъдата ще бъде изпълнена. Освен това, може пък да не е чак толкова лоша.
– Да не е толкова лошо ли? Какво по-лошо може да има от Долната земя. Там цари вечен мрак и студ сковава всичко, освен ако потоците лава на някой вулкан не го изпепелят преди това. Мястото е най-ужасното, което може да съществува, а дори не искам да си представя, какви са хората, които живеят там.
– Всъщност никой не знае, какви са хората там. Никой не знае и какво представлява Долната земя. Не знаем нищо и за Горната земя. Никой никога не е отивал нито горе, нито долу. Приели сме, че в Горната земя всичко е идеално, а Долната е нейна противоположност, но може да е обратното. Може пък Долната, Горната и нашата земя да са еднакви. Ако това ще те утеши малко, ти ще бъдеш един вид откривател. Пионер изследовател, който ще е наш пръв пратеник в Долната земя.
– Тия ги разправяй на друг! Ако беше хубаво, нямаше да изпращате мен, а сами щяхте да се уредите.
– Хей! Няма смисъл да оглеждаш прозорците. Бронирани са и няма начин.
– Спокойно! Не мисля да скачам. Няма да ви разваля програмата. Искам само да погледна този свят за последно. Може би това е последната приятна гледка в живота ми.
Не виждаше нищо. Погледът му беше замъглен от сълзите и не стана по-добре, дори когато опря чело в прозореца. Усети само студ. Студ, като този в Долната земя. После загуби съзнание и всичко стана черно.
Загуби съзнание и когато го пуснаха в дълбоката шахта, която би трябвало да води към Долната земя. Опита се да извика, но скоростта изкара въздухът от дробовете му. Усети, че се върти, после стана тъмно и тихо и реши, че това е краят.
– Дотук добре! – спомни си един стар виц.
– Дотук добре! – повтори и загуби съзнание.
– Ти дойде от Горната земя! Видяхме те.
Две хлапета ухилени до ушите го гледаха и се побутваха едно друго. Над тях в синьото небе светеше слънцето, а вятърът гонеше две бели пухкави облачета.
– Дойде от Горната земя! Признай си! Видяхме те и ще разкажем на всички! – не спираха хлапетата, но той не ги слушаше.
Гледаше нагоре и не можеше да се насити на гледката. Слънце, чисто небе и бели облаци... Никога не беше предполагал, че може да е толкова красиво.
Беше виждал стари картини и снимки от далечното минало, но не им вярваше. Мислеше, че са измислени, също като филмите, които се въртяха по кабелната. Откакто се помнеше, небето беше мръсносива пелена, а слънцето само бледо сияни е зад нея.
– Ще ни разкажеш, нали? – хилеха се хлапетата. – Ще ни разкажеш за прекрасната Горна земя. За чудесата ѝ и за хората, които живеят там.
Изправи се бавно, погледна над главите на хлапетата и се вцепени. До където погледът му стигаше се простираха яркозелени полета, покрити цъфнали цветя.
Зелени полета, цветя... Знаеше какво представляват, знаеше дори имената на някои от тях, но никога не беше вярвал, че някога са съществували. Старите хора казваха, че ако още съществуват, то то е само на Горната земя. Горната земя, където никой не беше отивал, откакто свят светува.
– Ще разкажеш на всички! – бъбреха развълнувани хлапетата. – Ще дойдеш с нас в селото и ще разкажеш на всички за Горната земя. Ще ни разкажеш за Горната земя, защото има хора, които твърдят, че тя не съществува. А ти дойде от там. Видяхме те.
– Ще ви разкажа. Ще разкажа на всички. – промълви усмихвайки се, а очите му се замъглиха неспособни да поемат цялата красота наоколо.
– Ще ви разкажа за най-красивата земя, която някой, някога е виждал. Ще ви разкажа...