Верно, че дядо ми не е Габон. Но винаги съм била качена на някой клон. Е може да не е моя.
Може, вместо праскови да ражда кисалци. Ма нали съм горе.
В единствения случай, когато ми се супи клона. Някой го поръси с нещо, дето не трябва и му опадат листатаа.
Взела се от нейде брадва. И ей тъй от проклетия сече. Но не само моя клон. А основата на цялото дърво. За кеф бе.
Има такива хора. Само ходят със зъркелите нагоре и брадвите надолу. И като видят приповдигнати хора ги хваща мерак. Да ги съборят по земята.
Не знам що е така!
Нещо дърветата намаляхааа. А и останалите вече не ни искат. Пък и брадвите вече не са на мода. Плювка и долу.
Мен това не ме хваща.
Както казах в началото. Клона не иска вече да ражда това, за което съм се качила да живея.
Аз не го и зоря. Току изгнил. А слънцето на живота е жестоко. Ниско долу не се живее.
Да не мисли някой, че винаги съм била на клон, мм.
Много гадно хрущи пепелта в устата. А отпадъците на околните които падат от горе са жестоки. Не става въпрос само за класически боклуци. А за това. че ще затрупат с шума само ако легнеш и спреш да мърдаш.
Беее. Кой ще те вземе на неговия клон. Всеки го е страх да не се счупи. Ма зависи, кой, колко е натоварил.
Горе!
Вляво!
И на клона до себе си!